8 глава

    - Какво ще правим? – попита Мария и дръпна Стефан за ръката, че да се отдалечат от Мила.

    - Трябва да се обадим в полицията – отвърна й той. -  Трябва да го направим. Ако се окаже фалшива следа, каквато се надявам да е, ще ни смъмрят и толкова. Все пак се обаждаме за нещо сериозно. Би трябвало полицията да провери нещата. Така и ние ще разберем дали Мила е видяла нещо, или просто й се е привидяло.

    Стефан отново отиде до прозореца и погледна навън. Тъмнината бе пленила изцяло улицата. Нямаше никакви хора. Рехави облаци криеха луната. Изведнъж котешки вой раздра тишината и Стефан леко се стресна. Две котки деляха храна точно пред портата на къщата. Мурчо, черният котарак с бял връх на опашката, който бе намерил подслон в мазето им, победи. Стефан го видя как с плячка в устата си се промушва през решетката на вратата и се запътва към прозореца на мазето.

    Вдигна поглед отново към кооперацията отсреща. Апартаментът, който му бе показала Мила, продължаваше да е тъмен. Нищо не светеше. Нямаше отворен прозорец. Никакво движение не се виждаше.

    - Как си? – попита я баща й. Отговор не последва. Тя все още стоеше свита, обвила глава с ръцете си.

    - Мила, хайде да слезем долу – подкани я Стефан. – Хайде, мило. Съвземи се.

    Наведе се над нея. Прегърна я. Тя повдигна глава и обви ръце около врата му. Стефан я прегърна силно и се изправи. Усетила обятията на баща си, Мила се вкопчи и се разплака. Той я повдигна още малко. Прегърна я здраво. Тя му отвърна със същото. Ръцете й още по-силно се свиха около врата му, обви краката си около кръста му. Стефан я притисна към себе си и тръгна към стълбата. Внимателно слезе с нея. Бе пожарникар и доста пъти му се бе налагало да се спуска по стълба, държейки човек, така че не му бе трудно. Слезе във всекидневната и седна на дивана.

    - Мария, обади се в полицията – помоли той съпругата си.

    Тя взе телефона и набра 166. След няколко позвънявания „свободно” се чу глас.

    - Сержант Костов слуша.

    - Добър вечер! – каза притеснена Мария. Усещаше, че има бучка в гърлото. – Искам да съобщя за инцидент. Дъщеря ни Мила, която е на 9 години, твърди, че е видяла убийство. Живеем на улица „Мизия” №78. Тя е гледала през бинокъл в апартамент на втория етаж в кооперацията срещу нас. Адресът е ул. „Мизия” №77.

    - Обаждането ви е регистрирано и прието, госпожо! Телефонът, от който ни се обаждате, е записан. Ще пратим екип на мястото за оглед. Сами разбирате, че при необходимост ще ви безпокоим по-късно.

    - Да, разбира се – смотолеви Мария. – Просто се надявам да проверите.

    - Благодаря за обаждането и сигнала, госпожо! Приятна вечер!

    - В полицията записаха обаждането като сигнал за инцидент – обърна се Мария към Стефан. – Ще пратят екип, за да провери на място. Може да ни търсят по-късно, ако...

    - Ако нещо намерят – допълни отговора й Стефан.

    - Да.

    Лиса седеше до баща си. Беше се разсънила. Не искаше сама да остава в стаята си. Сложи главата си на лявото му рамо и затвори очи.

    - Мила, искаш ли вода? – попита Мария.

    - Не. Нищо не искам. Искам да стоя така.

    Мария отиде до кафеварката и я зареди.

    - Скъпи, кафе искаш ли?

    - Нощта ще е дълга, повярвайте ми – обади се изведнъж Мила. – Знам какво видях. Знам какво ще намерят полицаите в апартамента. Не ви излъгах. Ще видите.

    Мария и Стефан се спогледаха. Явно Мила възвръщаше самочувствието и увереността си.

9 глава

    Сержант Костов попълни дежурния дневник. Записа телефона, от който бе подаден сигналът, името и адреса. Предаде по радиостанцията информацията в Първо районно. Екип №234 потвърди, че приема и тръгва към мястото. На сигнала се отзоваха двама младоци. Сержант Миланов и сержант Карабулев-Карата. Бяха екип от 2 години. Почти от толкова време даваха и нощни дежурства. Миланов бе на 23, Карабулев - на 27. Според разликата във възрастта Карабулев минаваше за старши на екипа и се возеше като директор. Миланов караше. Не приемаше това като ниско ниво в йерархията, но от време на време му писваше и откровено мрънкаше. Карата бе блага душа, така че бързо си разменяха местата и йерархичното недоразумение се изглаждаше.

    Мария отиде до входната врата на къщата. Помести леко завесата, погледна през прозореца. Беше пусто. В стаята се разнесе приятно ухание на ароматно кафе. Върна се до машината и я изключи. Извади две тъмносини чаши от горния шкаф над мивката и ги напълни с кафе. Пусна по две бучки кафява захар. Занесе едната чаша на Стефан и я остави на ниската масичка пред дивана. Върна се до плота и взе своята. Вдигна я и се загледа. Бяха им подарък от кумовете. Не помнеше по какъв повод, но рядко ги използваха. Чашите бяха специално за кафе. Тъмносини и изрисувани със златен писец с най-различни форми. Сега си спомни, че кумовете им бяха казали, че са ръчна изработка. Чинийките също бяха тъмносини със златен кант. Комплектът се състоеше от четири чаши.

    Мария остави чашата върху чинийката и отново се отправи към вратата. Забеляза, че на улицата е паркирала полицейска кола, защото синя светлина се пръскаше на интервали по улицата. Излезе в двора и тръгна към портата. Отвори я и видя двамата полицаи. Те също я забелязаха и се насочиха към нея. Сержант Миланов извади тефтерчето си и го разгърна. Сравни номера, който му бяха продиктували при приемането на сигнала. Улица „Мизия” №78. Бяха на точния адрес.