Е мина малко време и ... реших да пиша. За една голяма тъга по Сиси. Нашата любима домашна сиамска котка, която ни напусна. 14 години тя бе наш спътник в живота и определено стана част от семейството. Сиси бе жива кукла за децата. Мека, с късата си кафява козина, страхотна котка. Отраснаха с нея. Какво ли не преживя животното покрай тях, но ги обичаше. Завираше се при тях, гушкаше се, мъркаше, посрещаше ги на вратата, за да се отърка. Щом ги чуеше да отварят шкафа с храната, скачаше с нежното й „мяу”, за да ги изпревари при паничката. Уникално добро животно. Казват, че сиамките били диви, с характер, правели бели. Е, нашата бе изключение. Мила, добра, нежна, гальовна, красива, обичлива, игрива. Уникално коте. Да, повтарям го, и ще го потретя. Наистина рядко се среща толкова добро животно. Но, в един момент съдбата реши да си я вземе. За наше учудване, разви тумор на млечната жлеза. Направихме операция, лекарите казаха, че е на време, но не би. Получиха се разсейки и Сиси започна да гасне. Започна да не се храни..... Стана тъжно да я гледаш. Гледаше ни с милите си очи, сякаш аха и ще проговори, но не. Просто ни гледаше и лежеше. Свила се в панера си. Изживявайки си нещо свое.
Вълнувам се, извинете.
И така в един момент стана ясно, че нищо не може да се направи. Просто съдбата бе така решила. Тъгата е голяма, но някак си минава. Добре е, че децата не питат. Сигурно се сещат и разбират, но не питат. Търсят я с поглед, но я няма. Любимото коте Сиси. Сигурно сега ни гледа от небето и се опитва нещо да ни каже нещо с милите си очи, но ние не я виждаме. Сигурно ни търси на новото място, но нас ни няма там, а нея я няма при нас.
Е, това е моят разказ за Тъгата. Сиси, дължах ти го. Почивай в мир.
23.05.2011 18:40
27.05.2011 15:46
30.05.2011 19:15