- Добър вечер, госпожо! Сержант Миланов и колегата сержант Карабулев. Подали сте сигнал. Така ли е?
- Да, аз се обадих – отвърна Мария. – Дъщеря ми твърди, че е видяла как един мъж е застрелял жена в отсрещната кооперация на втория етаж. Тя бе на тавана и е гледала през бинокъл. Изпищя и със съпруга ми се качихме, за да разберем какво става. Бе изпаднала в шок. Едвам ни раказа какво е станало. Все още не се чувства добре. Решихме, че е редно да сигнализираме. Това е.
- Къде е станал инцидентът според нея? – намеси се Карабулев.
- На втория етаж. Ето там. Прозорецът преди калкана. Трябва да е крайният апартамент – отвърна Мария и посочи точното място.
- Ще проверим – каза й Миланов.
Полицаите пресякоха улицата и се запътиха към входа на ул. „Мизия” №77. Разкопчаха кобурите, но не извадиха пистолетите си. Бутнаха вратата, бе заключена. Отваряше се автоматично. Миланов се върна на улицата и видя, че апартаментът на партера вляво свети. Принципно би трябвало да е №1.
- Кара, звънни на апартамент №1. Свети. Сигурно има будни хора.
Сержант Карабулев натисна бутона. Задържа го продължително. Дори на външната врата отекна звънът на камбанката. След малко на домофона се чу глас.
- Кой е?
- Полиция, госпожо! Идваме по сигнал. Бихте ли отворили вратата.
Чу се вибрацията на ключалката. Карата дръпна дръжката. В този момент осветлението на стълбището светна и той се стресна. Вратата на апартамента вляво на първия етаж се отвори. Веска Маринова, лелка на около 60 години, която бе по халат, погледна през процепа, който веригата от вътрешната страна на вратата й позволяваше. Сержант Карабулев й се легитимира и продължи нагоре. На всеки етаж имаше по 3 апартамента. Един гледаше само на юг, бе по средата. Два имаха южно и северно изложение. Кооперацията бе стара, а жилищата просторни, с високи тавани. Крайните апартаменти, гледащи на север и юг, бяха многостайни, по над 140 квадрата. По средата бе южният от 80 квадрата. Сержант Миланов сложи ръка на дръжката на пистолета, готов да го извади. Изкачиха 16-те стъпала към втория етаж и се запътиха към апартамент №6. Вратата бе затворена. Карата позвъни на звънеца, но никой не отвори. Почука доста силно. Отново без резултат. Бръкна в горния ляв джоб на униформата си и извади латексови ръкавици. Сержант Миланов направи същото. Извадиха пистолетите от кобурите. Карата натисна дръжката на вратата, а Миланов се прикри вдясно от него, облягайки се на касата на вратата. Наблегна върху вратата, но тя не поддаде. Натисна втори път, малко по-силно, пак нищо. Върнаха се и позвъниха отново на апартамент №1. Леля Веска им отвори.
- Извинете, но вратата на апартамент №6 е заключена – каза Карабулев. – Някой да има ключ?
- Аз имам – отвърна Маринова. – Апартаментът е собственост на фирма, а доскоро им чистех офиса. Сега ще ви дам ключове.
Леля Веска, както я наричаха съкооператорите, отскоро бе пенсионерка. Старателна и прибрана жена, която цял живот бе давала знания на нехранимайковците от квартала. Познаваше ги всичките, защото бе преподавател по математика в кварталното училище. Живееше сама. Съпругът й почина преди 2 години, а дъщерите й – Анита и Милена, учеха в САЩ.
След секунди се върна на вратата и подаде на сержант Карабулев връзка с три ключа.
- Този, със синята лепенка, е – поясни Веска Маринова.
- Благодаря! – отвърна й Карата и пое по стълбите към втория етаж.
Сержант Миланов го следваше, но вече с извадено оръжие. Карабулев пъхна ключа и превъртя два пъти. Натисна дръжката и отвори вратата надясно. Лъхна го мирис на старо желязо. Добре познаваше тази миризма. Засъхваща кръв. Разбра, че нещата са сериозни. Извади пистолета си и вкара патрон в цевта. Протегна лявата си ръка зад касата на вратата и напипа ключа за осветлението. Ключовете, подобно на кооперацията, също бяха стари. Включваха се с палче, което се движи нагоре-надолу. Бутна палчето нагоре и лампата в коридора светна. Леко примижа, само за миг, и се стабилизира. Коридорът бе дълъг и от него се влизаше във всички стаи. Срещу входната врата бе банята, до нея кухнята, следваше всекидневна и малка спалня, срещу нея имаше още една стая. Карата не отвори вратата на банята, а се запъти към последната стая, защото момичето бе описало нея. Приклекна, когато мина покрай вратата на кухнята, после пробяга покрай хола. Облегна се на стената в дъното на коридора между двете малки стаи. Бутна с дясната си ръка вратата вдясно, която бе наполовина отворена. Нищо не помръдна. Напипа до касата вдясно ключа и вдигна палчето нагоре. Видя две бюра, между тях имаше секция. Бе празна. Имаше и малък гардероб. Нищо интересно. Запуснат офис.
Загаси лампата и се насочи към другата врата. Тя бе затворена. Рязко се наведе и блъсна крилото на вратата. За миг зърна разхвърляно легло. Миризмата на старо желязо се засили. Карата се изправи и тръгна да влиза, но в този момент лампата в антрето угасна. Сърцето на Карабулев се сви и той моментално приклекна.
- Миланов, какво става? – извика Карабулев.
- Нищо, бе! Опрях се на стената и загасих лампата. Спокойно.
- Ей, тикво! Сърцето ми изскочи.
- Прибери си го. Ще ти трябва – отвърна му Миланов.
Слабата светлина, която се процеждаше в малката спалня, не разкриваше нищо. Карабулев се изправи. Напипа вляво от вътрешната страна на стаята ключа и светна. Едва не повърна. На леглото по гръб лежеше млада жена. Половината й теме липсваше, а на челото имаше огромна дупка. Щорите в стаята бяха спуснати. Леглото аленееше от разплисканата кръв. Единият прозорец бе леко опръскан. Миниатюрни капчици кръв се бяха разтекли по стъклото в тънки дълги червени линии.
- Ще бъде тежка нощ – констатира Миланов.
- Ще падне едно писане – допълни Карата.
- Екип 234 до базата, екип 234 до базата.
- Слушам екип 234 – отвърна дежурният в мобилния център.
- Докладва сержант Миланов. Убийство на улица „Мизия” №77. Млада жена, на възраст около 35 години, е простреляна в главата. Намираме се в апартамент №6. Ще изчакаме тук колегите от криминалния.
28.01.2012 22:46
17.02.2012 08:59
