10 глава       Мънч точно се прибираше, когато телефонът му иззвъня. „Айде бе, писна ми!”, промърмори наум и погледна дисплея. Номерът му беше познат. На служебната централа.    – Ало. Лудницата слуша – отговори Мънч.      Сержант Милена Христова бе дежурна тази нощ. Тя бе млада и напориста. Току-що бе навършила 24. Руса, със светла кожа, 180 сантиметра. Ръстът я правеше над средно висока, така че на ток изглеждаше повече от добре. Имаше стройна фигура, а стегнатата униформа само подчертаваше още повече големия й бюст, който изпълваше размер ”D”. Бе засукана мацка, както я определяше мъжката част, която в централното управление естествено бе по-многочислена. Определено караше мъжете да се обръщат след нея, но бе свикнала с това.       От малка обичаше да дава заповеди и затова реши да се насочи към полицията. Издържа изпитите в школата и сега едновременно учеше и работеше. Скоро завърши с отличен успех трети курс, специалност криминология. Харесваше Мънч и с радост му позвъни, когато й предадоха за инцидента. Всъщност още преди да застъпи нощната смяна, си представяше как разговаря с Методи. В съзнанието й се сменяха образи: как Мънч държи телефона, как й говори, как й се усмихва. Фантазиите й в момента стигаха само дотук, но преди няколко вечери, когато бе сама у дома, се развихриха доста повече. Няколко пъти се засичаха в стола в централното управление. Сядаха на една маса и провеждаха неангажиращ разговор. Мънч също я забеляза, когато дойде в централното. Нито тя, нито той обаче се реши на нещо през това време, въпреки че между тях имаше нещо повече от проста симпатия.      - Търся пациент на име Методи Мънев – прие шегата Милена. Мънч усети, че се усмихва.      - Пациентът ви избяга преди години, но продължавате досадно да го търсите на този телефон – отговори на свой ред на шегата Мънч.       - Да ви се пие кафе? – иронично попита Милена.                  - Ако правиш доставка по домовете, няма проблем. Чакам те с кафето...       Милена се стресна. Притесни се и не знаеше какво да каже. Подобен тип шеговит разговор не водеха само сега, защото и друг път й се бе налагало да го търси и в далеч по-късни часове. Никога досега не я бе канил така директно, въпреки че и преди му предлагаше виртуално кафе посред нощ. Никога обаче не й говореше на ти, когато се шегуваха. Бързо събра мислите си. Вдиша и отговори.          - Съжалявам, но сега не можем да ви доставим кафето. Машината току-що се развали.       - Добре...       В следващия момент Мънч чу шепот.       - Запазвам си правото...       На свой ред се стресна. Толкова ли беше лесно? Ококори очи. Усмихна се. Сбърчи нос и си вчеса косата.       - Слушаме те!       - В центъра получихме сигнал за убийство на улица „Мизия” №77. Млада жена е простреляна от упор в челото в апартамент №6. Комисар Огнян Николов нареди да ви се обадя.       - Може ли отново адреса?       - Улица „Мизия” №77, апартамент №6.       - Изчакай малко.       Мънч пребледня. Отиде до рафта в хола и затърси сивия тефтер. Намери го на втората лавица. Отвори го на маркера. На дясната страница с червено бе оградил същия адрес - улица „Мизия” №77. Преди два месеца негов много доверен информатор му бе казал, че се очаква Рапона да посети апартамента. Бяха планирали акция, но нищо не се случи. Хвана Рапона след това, но сега го връщат пак към този адрес.       - Ало, записа ли?       - Да, записах. Сигналът ме интересува. Ще отида на място.       Взе бърз душ. Облече нови дрехи и излезе. Пристигна на адреса за около 25 минути. Пред кооперацията вече имаше хора от криминалния отдел. Линейката бе паркирана върху тротоара, но санитарите още не бяха пренесли трупа. Наведе се и мина под лентата на заграждението. Показа служебната карта и продължи. Във входа се размина със сержант Миланов. Качи се на втория етаж и влезе в апартамента. Огледа го набързо. Нищо не му се наби в очите на пръв поглед. Отиде в стаята, където бе простреляна жената. Огледа я, но и тук нищо не му направи впечатление. В момента поставяха трупа в чувала. Хвърли поглед.       - Грозна картина, а – подхвърли Мънч към санитарите.       - И по-грозни сме виждали – получи в отговор.       Отиде до прозореца и огледа улицата. Отсреща имаше магазин за часовници, сладкарница, до нея антикварен магазин. Видя табела на улица „Мизия”, която стоеше на края на една кооперация. Видя №76. След нея следваше къща с голям двор, а след това отново имаше кооперация.        - Някой нещо да е видял? – попита Мънч двамата офицери от криминалния. Единият му бе бегло познат. Офицер Станислав Мавричев. Сети се. Бяха работили заедно преди две години по едно убийство в „Люлин 7”. Хванаха престъпника. Мавричев бе стабилен.        - Момиче от №78, казва се Мила, е видяло самото убийство. Майка му е подала сигнала. Патрул е дошъл да провери на място. Разказът на момичето се е оказал истина. Останалото са фактите пред нас – отговори офицер Мавричев. – Ние привършваме тук. Ако има нещо, обади се. Имаш телефона ми.       - Да, Станиславе. Ще се чуем.

 

sLIlEf <a href="http://vfqnxvyksdiv.com/">vfqnxvyksdiv</a>

PcGcOj , [url=http://ipldjjqmwmcj.com/]ipldjjqmwmcj[/url], [link=http://vjcxbldlffzt.com/]vjcxbldlffzt[/link], http://alygrvpitcvh.com/