Имало едно време един премиер. Добър бил, благ бил, герой го раздавал. Изпаднал обаче в дупка и нещата му нещо не спорели. Де се хванел, клона чупел. Не върви и не върви, това е. Решил той да счупи каръка. Решил да го направи с пиниз. Ша го играе по тънката струна. Ще се прави страдалец, за да може народът да го ожали и да му вярва.
Събудил се той една сутрин и започнал да мисли. Минало осем, още седял. Минало осем и половина. Пуснал телевизора в стаята. Чул, че в Германия хванали дрога за 400 000 евро.
- Ето, рекъл си той. – Хубава работа са свършили в Германия. Тази цифра и на мен ще ми свърши хубава работа.
Речено, сторено.
- Имам си цифра, добре. А после?
Продължил да гледа телевизия. В следващия репортаж ставало дума за психопат в САЩ, който опукал 10 души.
- Опа, рекъл си премиерът. – Ето, бе. Нещата си пасват. Имам си парите. Имам и убийство. Историята е готова. Остава да си намеря жертвата?
Мръднал до кухнята и си сипал кафе. Сипнал захар, разбъркал и сръбнал. Запремятал лъжичката в дясната ръка. Изпуснал я. Тя паднала на земята и звънливо се преобърнала два пъти. Било като звън на камбана.
- Опа, ми да – рекъл той.
Станал и застанал пред огледалото в антрето. Напомпал мускули и се усмихнал. Сетне направил сърдита физиономия. Скръстил ръце пред гърдите и затворил очи. Нещо не било както трябва. Не виждал огледалото. Леко притворил клепачите, за да вижда и издишал. Сетне се усмихнал.
- Така изглеждам като страдалец – доволно си рекъл и се върнал при чашата с кафе в кухнята.
- Да, днес ще го играя страдалец.
Облякъл се семпло и поел да движи държавните дела.
”След обяд ще говоря по телевизора и ще им пусна историята. Журналята ще полудеят”, пресметнал на ум премиерът.
Наближило време да влиза в телевизора. Инструктирал кой какво трябва да каже и готово.
- Време е за шоу!
Седнал на стола. Настанило се удобно. Вдигнал бузите нагоре, за да изглежда усмихнат и започнал да говори по телевизора. От дума на дума и хоп.
- А всъщност вие знаете ли, че има едни дето обещават едни 400 000 евро, за да ме няма на този свят.
Журналята зяпат с изцъклени очи.
Бомбата е хвърлена. Започват да се правят анализи. Обществото е разтревожено.
Заваляват мигновено въпроси:
- Ма, как?
- Защо?
- Кой?
А той седи блажено в стола и се наслаждава на момента. Гледа сеира и се чувства духовно извисен, все едно върви по въже на 200 метра над земята. Някак си мисълта за тази височина обаче не му харесва, защото може да падне, а е високо.
- Дай, нещо по-реално – заповядва на съзнанието си.
- Време е да ставате, г-н премиер. Сънят свърши. Имате да ръководите държава.
Станал. Минал през банята, освежил се. Влязъл в кухнята и си направил кафе. Една мисъл не му давала мира.
”Какво да правя днес?”
Минало осем, още седял. Минало осем и половина. Пуснал телевизора. Чул, че в Германия хванали дрога за 400 000 евро.
Станал и застанал пред огледалото в антрето. Напомпал мускули и се усмихнал. Сетне направил сърдита физиономия. Скръстил ръце пред гърдите и затворил очи. Нещо не било както трябва. Не виждал огледалото. Леко притворил клепачите, за да вижда и издишал. Сетне се усмихнал.
Нещо го засърбяла лявата ръка. Почесал се. Започнал да разглежда кожата си. Усмихнал се.
- Кожата ми е яка и струва повече. Сънят обаче ми хареса. Само трябва да махна онази част с въжето.
Допил си кафето и излязъл, за да твори държавни дела. Седнал в колата. Огледал се. Ощипал се. Заболяло го.
- Хайде да тръгваме – рекъл на шофьора. - Явно това вече не е сън.
